“мисля си колко винаги е по-лесно да предложиш чай, вместо да започнеш да говориш за важните неща, вместо да предизвикаш живота и да приемеш, че не си толкова силен, на колкото се правиш”

                              “Остайница”
                                         Рене Карабаш

Моята дума

Рене Карабаш

‘Нима не димят във въздуха на този град
изпаренията от кръвта на заклания дух?’

Ницше

 

Когато трябваше да избера “моята дума”, за която да пиша, се запитах,
коя е тази дума, която е различна от всички думи, която неизменно присъства в текстовете ми, в разговорите ми, която раздвижва въздуха когато се появи? Без колебание – това е думата “Бог”. Дума, която съдържа всички думи в себе си. Дума на думите. Дума, която усещам с тялото си всеки път, в който я кажа или напиша и която твърде често буди недоволство или объркване в другите. Става въпрос за една нематериална субстанция или екзистенция, която в най-висшата си и универсална степен бива наричана “Бог”. Едва ли има по-противоречива и неясна дума от нея в българския език. “Извинявай, Бог ли каза?!”, “Не знаех, че си ‘набожна’…” ,“Какво имаш предвид под “Бог”?”, “Не вярвам в Бог, но вярвам в някаква сила.” и разговорът неизменно се отклонява към разгорещено дефиниране на понятието.
Бог? Вселена? Интуиция? Истина?

По мои наблюдения думата “Бог” най-често се асоциира с църквата, която е натрупала достатъчно негативи и повечето хора автоматично се противопоставят на нея с илюзията, че проявяват всъщност някаква идентичност, но всъщност това противопоставяне е сцена на общественото, което мигновено вижда в нея позлатените одежди на църковните служители, които слизат от луксозните си лимузини, хомосексуалистите педофили в манастирите и прочие, и прочие. Мнението им за думата “Бог” се явява индивидуално, но то никак не е лично. И поради това колективно, негативно, религиозно възприемане на думата “Бог”, тя всъщност бива отчуждена от своето истинно значение, което от своя страна умъртвява самата дума и я склерозира, превръщайки я във фекал на езика.

Думата има право да получи своята vita nuova (ит. Нов живот – б. пр.), но това няма да се случи, докато съществуват рестрикциите към нея, които все повече забелязвам при хората на изкуството, които често се оправдават за своите произведения, в които са вградили Бог, че въпросните прозиведения не са “религиозни” и не са “за Бог”, да не би общият знаменател на консуматора да ги съсече необратимо. Така думата Бог малко по малко се превръща в табу, което, ако бъде назовано би ограничило пазара. Мисля си, дали на Виктор Пасков му се е налагало да мисли, дали “Балада за Георг Хених” ще бъде схваната като “религиозна” книга или “книга за Бога”. А тази книга е пример за съвършеното докосване на изкуството и Въздесъщия. Книга-Библия, книга-Сътворение, която поставя толкова високо думата Бог, че тя става недостижима за религиозни и друг тип тълкувания, които биха ограничили същинските й мащаби. Трябва да помислим за нещата, които създаваме. Какво реално правим и за кого го правим?

Ще си позволя да поставя думата под етимологична лупа, тък като в произхода й се крият, смятам, най-верните й тълкувания. Самата дума “Бог” официално идва от иранската заемка “бага”- бог дарител, но всъщност думата е тракийска и скитска. За траките е известно, че са най-древният народ, който всъщност е живял по нашите земи (Сведения за това могат да бъдат открити в Историческия музей на град Велико Търново, който пази достатъчно артефакти и доказателства за това. Уредникът в галериите на музея ще ви разкаже страстно всичко за тракийците, което умишлено е скрито от нас.) Багос/Багайос е тракийско название за бога на небето, слънцето и светлината. “Сама Багос” означава Земя на Бога. В дълбока древност с названието скити са били назовавани и траките. Омир превежда скити като номади и думата всъщност е наша тъй като скит, скитник е българският еквивалент за номад. Освен да се гордеем с всички тези факти, трябва и да съжаляваме, че толкова много сме се отдалечили от това най-древно духовно наследство.

От друга страна Индо и ирано-арийското божество БАГА е просто едно от дванадесетте имена на слънцето. Слънцето е Бог, Истината, в която не можем да гледаме повече от няколко секунди, защото светлината й ни заслепява. Насъщно е да се научим да гледаме повече в истината. Сутрешната Дънова молитва “Господи, помогни ми през днешния ден поведението ми да бъде като поведението на един ангел, мислите ми да бъдат като поведението на Слънцето, чувствата ми да бъдат като поведението на един извор.” е страхотен пример за божественото триединство, което се наблюдава не само в християнските писания, но и в модерната селф-хелп литература, описано с други думи. Истината е една, както Бог е един. Казвайки “Господи” ние несъзнателно се обръщаме към слънцето и светлината. Но сякаш религия отдавна е изгубила своето значение и функция, а тя е да помага на хората да стигат до своя личен Бог, но на съвременен, ясен език. Аз лично боравя политеистично с християнството – допускам го дотам, докъдето то ми позволява да бъда въздесъщ управител на живота си. Не се ограничавам обаче от други религии и вярвания, всичко, което сочи светлия път е правилния път. “Вярвам в Бога вън от мене, вярвам в Бога вътре в мене. Аз и отец ми едно сме.” (Библията) – и двете страни на парадигмата прилепват една за друга, и раждат бога-човек, разумът започва изненадващо да функционира отвъд човешките способности. Ражда се човекът, който създава. Създавайки той става Върховния “Бог”, Бога Творец (“Господ създаде човека по свое подобие.”).

И понеже думата “Бог” съдържа всичко в себе си, тя съдържа и аспектите на доброто и злото. Борбата между доброто и злото е отразена в арийските легенди повече от хилядолетие преди Йоан да напише Апокалипсиса. Там се казва, че синовете на светлината ще победят синовете на лъжата и светът ще навлезе в нова ера. Ние сме потомците на синовете на светлината. Но успяваме ли да победим наистина синовете на лъжата? Проблемът е, че ние сме дух (Бог), който за съжаление не осъзнава своята собствена демоничност. От осъзнатото решение на човека зависи дали да проявим доброто или злото в себе си. Кой Бог да бъдем? Бога-създател или Бога-разрушител? Най-страшното е неосъзнаваното, не-вярата, автоматичното противопоставяне на думата “Бог”, дори от онези, които би трябвало да служат за наши учители и образци.

Неслучайно в края на едно от есетата си за “духа” Юнг пита “Кога най-сетне ще настъпи времето, когато няма да се създават по варварски начин предпоставки за такова развитие на човека, а с цялата сериозност ще се търсят средства и пътища да бъдат изгонени злите духове от него, да бъде изтръгнат от своята обсебеност и неосъзнатост и да се превърне това в най-важната задача на културата?” Трябва да помислим за това.

 

*Есето е публикувано в “Литературен вестник”.