“Завръщането на Визона” или завръщането на Бог в човека

Излизането на романа “Завръщането на Визона” на поета и писател Божана Апостолова е събитие не само за българската литературна сцена, но и събитие за мен самата. Публикуването му съвпадна с преместването ми в нов дом и изобщо с всякакви лични и професионални промени, които могат да се случат на един млад човек, който обича от време на време да рестартира живота си и да поема рискове, които могат да му костват много. Това не е ревю на книгата а опит за изговаряне на романа и на влиянието на Божана Апостолова върху личните ми избори и висок дух, защото тя освен прекрасен автор и издател, е и човек искрено близо до сърцето ми. Както аз обичам да я наричам тя е моят “личен ангел”.
 
Бързам да премина към книгата, за да не избяга солено-сладкия послевкус от нея, за който съм убедена, че дълго ще живее под небцето ми. Въпреки, че нямах възможност да отворя книгата веднага щом излезе, вярвам, че я зачетох в точния момент.
Романът разтваря картата на света, но всъщност пред погледа ни, който гледа навътре, се отваря житейския атлас на една жена. Една жена, стъпила с единия си крак в Рим, а с другия в “Малкия Рим” (Пловдив), която обикаля като чужденка света и родината си, в търсене на смисъла. Надеждата за ново начало “изтъня, съвсем изтъня, още малко и щеше да се скъса”. Тялото й изморено от обиколки по офиси, кантори и галерии се разглабя като контруктор с все повече липсващи парчета. Но главата й продължава да се движи високо над облаците. Единственото нещо, което я крепи, са нейните корени и спомените й от детството, което ни отвежда в Еврейската махала на Пловдив, при евреите, при печените яйца в гърне, при добрите обноски и високите човешки ценности, които отдавна не живеят в домовете ни. Когато влязох с главната героиня Невена в двора на еврейската й съседка, танте Илел, усетих същото чувство, което изпитах, когато влязох в дома на Георг Хених (“Балада за Героги Хених” от Виктор Пасков). От една страна екзотиката и културата на другия свят така те завладяват, че можеш да усетиш миризмата на мястото, вкусът на храната, да докоснеш дантелата на покривката, да видиш ясно завоите на порцелана, да чуеш чужди думи, които не разбираш. Божана Апостолова е ненадмината в описанието на тези микро-детайли, зад които се крие нещо повече – един забравен Бог, висок морал и ценности на една далечна цивилизация. Тази мултикултура, която книгата разгръща пред нас влияе на читателя (поне на мен) като космос, от който можеш да видиш себе си, като прашинка, но част от цялото. Тези светове, събрани в един град в България, помага на читателя да стигне до нещо много по-голямо – усещането за заедност и споделеност, въпреки различията и усещане за безгранична любов, която се носи като ухание в този “шарен свят”.
Не смея да пропусна луксозното палто от визон, което носи Невена, спомен от добрите й години, в които е имала всичко. Лично за мен това е велика метафора, която прорязва по дължина романа до самия му край (който окончателно ме отнесе с последното си изречение). Сюжетът, който движи романа е за мен “привиден”, смея да твърдя, че книгата се движи от един “невидим” сюжет, една червена психологическа, метафорична нишка, която изплува като сянка в спомените на героите, в разговорите им, в сълзите им в църквата на света.
Какво се случва, когато сърцето вземе превес над разума и станеш негов роб? Можем ли да различим привличането от истинската обич? За кого си мислим в малките часове на нощта? Какво остава, когато младостта и красотата си отидат, и остане палтото от визон, за което всяко момиче мечтае? Бог чува ли молитвите ни? Това са само част от въпросите, които поставя романа. “Каквато люлка те е залюляла такава ще те довърши” пък е един от въпросите, които Невена задава на самата себе си. Истина ли е тази поговорка, която се появява като рефрен тук и там в текста, в мисли, в разговори, в надежди? И тук Божана Апостолова намесва свободната воля на човека, волята му за живот, от която зависи истинността на тази народна мъдрост.
Любовта в живота на главната героиня идва като светкавици в живота й, които една след друга разсичат небето й. И докато някъде в душата й пониква дърво, на друго място друго бива изпепелявано. Голяма наслада ми достави ненатрапчивата и деликатна като дамска ръкавица еротика в романа. Божана Апостолова е уловила достойното и грациозно ласкателство между мъжа и жената, без дори да доближи границите на вулгарността. Ръцете. Целувката на ръцете, жестът, погледът са зъбците, които задвижват тази машина на страстта. Не мога да не споделя някои части от романа, които най-добре обясняват това, за което говоря:
“И колкото и да е невероятно, този Джузепе идва на третия ден на нашата маса, хваща ръката ми, обръща я с дланта нагоре и я целува ето тук, на най-нежното място на китката. На същото това място в едни други времена са изрязвали красиво очертан отвор на елегантните дантелени дамски ръкавици.”
или
“А той погали пръстите ми и лежерно подхвърли, потъвайки в зеленото на очите ми:
Между другото, аз съм Иван.”
Не искам да издавам много от романа. Ще продължа с това, че втората част, като едно обърнато огледало, продължава в град Пловдив. Не мисля, че съм срещала по-добре описан българския бит, самотата и красотата на селата ни, вкусът на ястията, миризмата на пушек, самия Бог. Ще споделя един от най-прекрасните диалози, които съм чела някога и ще приключа с това. Съвършен диалог между Човека и Бога:
“Тичешком излязох от къщата, спрях и вдишах дълбоко от чистия въздух. Погледнах пред себе си- докъдето стигаше погледът ми, се диплеха планини, едни такива меки, заоблени… над тях се беше синнало бездънно небе, прозрачно като стъкло. “Господи-прошепнах, – не ги ли виждаш, Господи? Не виждаш ли тия добри хора, дето цял живот само едно знаят – да се трудят и да живеят според заповедите ти. Защо ги наказваш с тази мъка на стари години? Далече от децата им, далече от внуците… Сами тук, вдън горите… “ Притаих дъх, за да чуя отговора. Но отговор не дойде. Само селската камбана заби бавно и протяжно.”
Това не е книга, а картина, нарисувана с един единствен жест на четката. След затварянето на романа, бях сигурна, че докато Божана Апостолова е писала тази книга, Бог е държал ръката й. Или най-малкото, е пушил на прозореца й.
 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *