Кои са истинските будители?

Някой ще каже “едно дете или е будно или не е”. Аз бих казала едно дете или има кой да го буди или няма. И от това зависи всичко, дори бъдещата му отговорност като родител. Аз имах късмета да се родя в семейство с голяма библиотека и майка, която всяка вечер ми четеше приказки. Вечер преди сън скачах в леглото между нея и баща ми, прочитаха ми една глава от “Пипи дългото чорапче” и си лягах. Такава беше традицията. За всеки празник семейните ни приятели ни подаряваха книжки, някои дори се повтаряха. Никой не ме е карал насила да чета книги. Никакви ултиматуми. Никакви “прочети това и тогава ще излезеш да играеш”. Само едно постоянно и спокойно четене на най-вълшебните истории, които някога бях чувала. След приказките започнах да стоя с часове пред библиотеката в хола, да изучавам телата на книгите, да ги докосвам, да ги мириша. Докато моите съученици се учеха да четат аз вече четях книжки в часовете. После се залових директно с дебелите книги. Първият роман, който прочетох беше “Морският ястреб” на Сабатини. Вкъщи имаше цялата колекция с морски романи от автора. После потънах в “Записки по българските въстания”. После книгата за Васил Левски, заради която дълго време мислех, че аз съм Левски, заради русата коса, сините очи и геройствата му. Тайно разлиствах “Мъжът и жената интимно” и картинките в нея ми бяха толкова интересни, че още мога да ги видя в съзнанието си. Когато трябваше да четем “Под игото” в училище, никой от съучениците ми не искаше да я чете. Но аз вече я бях прочела, не един път а цели два пъти, защото просто много ми хареса! За мен Бойчо Огнянов беше жив, от плът и кръв и много, много красив, с очи като въглени и черни гарванови къдрици. Така си го предствях. После тухлата “Дейвид Копърфийлд” на Дикенс, после “Тес от рода Д’ърбървил”. И така без да се усетя, се оказах пристрастена към книгите. Често посещавах селската ни библиотека. Обожавах да се изгубвам в коридорите й. Миризмата й ме упояваше. Правеше ме “будна”, в онзи смисъл на настоящето, на летежа на душата…
През всички тези години срещах много истински будители и много, които само се преструваха на такива. Будителите са особена порода хора. Те палят малък пламък в теб и те оставят ти да го разгориш и да го превърнеш в пожар. А онези, които те мачкат уж за да успееш, гасят този пламък така, че трудно може да бъде запален отново. Будността не е казарма, будността е свобода. В нея няма нищо задължително, както няма никоя задължителна книга. Точните книги идват в точното време. Много хора ме сравняват като автор с Борхес, а аз откровено не съм прочела нито една негова книга досега. Не съм прочела още “Спасителят в ръжта” и още много други книги, които чакат своя ред в библиотеката ми. И не ме е срам от това, защото няколко книги от списъка “не може да не си я чел” не са мерилото за будност. Защото голямата борба сега при мен, е за онази будност, която идва като миг и си отива, като пясък между пръстите. Търсенето на “будители” или хора които събуждат любопитството ми за неща извън личните ми интереси, които ме карат да излизам внимателно и деликатно от зоната ми на комфорт, да се “разширявам” да раста като душа. Старая се и аз да бъда такъв човек за хората около мен и за учениците ми по творческо писане. Изпращам им знаци и упътвания по пътя, по който вървят. Старая се да намеря минута от времето си, за да им изпратя тази информация, макар, че вече са приключили срещите си с мен. Вниманието е важно. То посажда вяра в човека. “Понеже вярвам в теб, ти давам тази информация или ти препоръчвам тази книга, защото искам да успееш, да летиш високо. Оттук нататък ти решаваш какво ще правиш с нея.”
И така. На този ден почитаме нашите будители и е добре на тези, които са живи да им благодарим за пламъка, който са ни дали. Но да благодарим и на себе си, че сме били достатъчно смели за да тръгнем по този път. Защото в началото си той никак не е лек. Но неусетно нещата се променят. Защото накрая ти ставаш пътя и пламъка и будителя.
Сам. За себе си.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *